Някога , някога - Георги Минчев

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета,

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта.

Беше наистина

толкова истинска,

колкото може да е слънцето весело,

старата есен,

старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали

ръсеха светли следи.

Златни, квадратни, невероятни —

изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена

беше земята под нас-

Бяхме ний истински, искрени, искащи,

мислещи само на глас.

Може би времето, може би временно, може би от възрастта —

няма ни улички,

няма ни думички,

няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого

пак ще се влюбим, нали?

Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,

нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено

дойде при нас трезвостта.

Весели есенни кестени, де сте вий,

де е сега любовта?

Някога, някога

толкова някога,

колкото девет лета,

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта…